Държавата и българите: взаимно недоверие

Д-р Любо Канов

Държавата никога не е вярвала на българите и обратно — те никога не са ѝ вярвали.

При социализма ставаше дума за взаимно надлъгване, за преструвки, взаимни лъжи, фалшив ентусиазъм, лозунги за добруването на “човека”, фалшиви призиви към “всенароден ударен труд”, петилетки и светло бъдеще. Реалността беше противоположна.

Взаимното недоверие, граничещо с неприязън и омраза продължи, особено след като държавата вместо да бъде приета като всенародна и обща надежда за свобода, демокрация и просперитет през 1989 г, се мафиотизира, реабилитира репресивните си органи превръщайки ги в собственици на заграбено национално богатство и в милионери съюзени с криминалитета.

Недоверието към Държавата има исторически корени в многовековната липса на собствена такава и в спотаеното усещане за враждебност към друговерска войска, език, администрация и данъчно облагане. Връзката между народ и държава е била скъсана столетия наред и не е известно дали и в средновековната българска държава слабата, неорганизирана съпротива срещу завоевателя, не се е дължала на лошо управление от тогавашната национална държава.

Подемът след началото на Третата Българска Държава е бил изключителен и феноменален и много жалко, че е бил не след дълго потопен в безумни политически решения и катастрофи с огромни жертви, загуби на територии, репарации и унижения, войнишки въстания, болшевишки метежи, помръкване на националните идеали, политически грешки и финално приключен от окупацията на Съветската Империя на 9.9.1944.

Сегашната многодишна фаза на взаимно недоверие между Държава и Гражданин в България, навлиза във все по-дълбоката тиня на безизходицата. Тя се усеща в отказа от гласуване, в пълното недоверие към парламент, правителство и политически авторитети. Всъщност, към всякакви авторитети и дори масово у нашите сънародници един към друг.

При такова разединение и то провъзгласено със вдигнат като “Рот фронт” юмрук от Държавния Глава Румен Радев, вместо да води нацията напред към Европа я срива към Евразия и към едноличното му управление.

Нашият народ е много лъган и травматизиран от измамни обещания на демагози. Всяка, дори най-дребната лъжа от страна на Държавата, го прави почти параноиден, гневен и невярващ в нищо. Като резултат той се затваря в себе си, оттегля се в политическа резигнация и псувайки, отказва да участва в политическия процес. Той не вярва в каквито и да било бюлетини и форми на гласуване, но същевременно се доверява на поредните месиански обещания поради чувство на безпомощност и поради загуба на склонност да мисли със собствената си глава. Той обвинява за всичко Държавата, но изисква въпреки всичко, тя да носи неговите отговорности. Очаква от нея тя да се грижи за него, а я мрази и не желае да допринася в нейното изграждане. Презира публично своята страна (“няма такава държава!”), не участва в нейното поддържане, чистота или грижа за природата ѝ.

Това не може да продължи иначе, освен като пълен национален провал. А той може да се предотврати само ако критичен брой от българите започнат да се държат и мислят по различен начин. Мненията им за еврото, Русия, Украйна, за “хамериканците”, както и броят на привържениците на маргинали като Копейкин, Янев, Слави и пр. не вещае нищо добро.

Моята надежда е, че все пак поколенията се сменят с нови неувредени от миналото хора.

Ще помогне донякъде и провала на Путинската Империя на Злото.

Дай Боже!

——–

От пост на Д-р Любо Канов във Фейсбук