Представяне на книгите “Поразените” и продължението “Не ви познавам” от Теодора Димова | 2 май 2023г.

В майското издание на Дискусионен Клуб “Свободна България“ наш гост бе писателката Теодора Димива, която представи своите две книги “Поразените” и “Не ви познавам”.

В отзвук на това събитие тук публикуваме рецензията на д-р даниела Беличовска за тези две творби.

РЕЦЕНЗИЯ

Теодора Димова е сред най-четените наши писатели, автор е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите „Емине“, „Майките“, „Адриана“, „Марма, Мариам“, „Влакът за Емаус“ и повестта „Първият рожден ден“. През 2007 г. „Майките“ спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика. „Адриана“ е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен филмът „Аз съм ти“.

През 2019 г. Теодора Димова е носител на наградата „Хр. Г. Данов“ за цялостен принос в българската книжнина. Романът ѝ „Поразените“ е роман на годината на Фонд „13 века България“, печели наградата за проза „Перото“ и „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга. През 2022 г. „Поразените“ получава новоучредената френска литературна награда „Фрагонар“. През 2023 г. Теодора Димова стана носител на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Романът “Поразените” разказва за кървавите престъпления на така наречения „Народен съд“. Героите са три жени и едно дете, които преминават през катастрофални и пълни с голяма болка събития. Те са засегнати от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след деветосептемврийския преврат.

В първата част е представена съдбата на семейството – Райна и Никола, историята им започва още преди 09.09, след това ставаме свидетели на едни много познати от книгите на Надежда Любенова, Валентина Друмева, Архивите на Съюз Истина, книгите на Петко Огойски, истории и съдби. Четенето на подобни редове (за срещата на Райна и Никола в килията, страданията, невъобразимите комунистически жестокости) ни поставя на колене и разтърсва всички светове на хората, чувствителни към Бог и човешкото страдание.

“Комунистите отричат съществуването на Бог и в същото време се поставят на мястото на Бога, като смятат, че творението, историята и човешката душа могат да бъдат подвластни на тях, да бъдат парцелирани и видоизменяни спрямо тяхната воля. Комунизмът е новото въплъщение на Сатана, който също така някога поиска да седне на мястото на Бога. Злото никога не е пасивно, то приема само различни форми и е опаковано в красиви и ефектни фрази.”

Преди повече от месец нашият Дискусионен клуб направихме предаване от Видин, село Макреш, за зверствата извършени от комунистите във Вълчешки дол, престъпленията, които описа един от свидетелите, историите, които разказваше дядо Лило (които на няколко пъти прекъсваше разказа си, задавен от плач) не са с по-различен интензитет на болезнените изживявания и разтърсващата жестокост, от написаното в книгата „Поразените“.

Чете се трудно, с усещането, че вървиш по един трънлив каменист път. Цялата история за битките на Райна, за изживяната от Никола болка, за така нареченият „народен“ съд, разстрелът… потапят читателя в едно накъсано и болезнено време, което нашият народ все още като че ли не е изживял и не познава дори. Понеже продължаваме да чуваме техните гласове, шепоти, неразказани истории:

„Нямам сили да коленича пред иконата и да се моля…Всеки миг мога и да изгубя контрол над себе си. Утехата ми е само това да ти говоря, Никола, да си спомням. Няма сили да мисля какво предстои тази нощ…Така казаха, присъдата ще бъде изпълнена в близките часове.“

Това е гласът на Райна, но книгата разтваря пред нас и историите на Екатерина, смъртно болната майка на трима сина, която е омъжена за отец Мина, също убит от комунистите, на Виктория и Магдалена, и накрая на Александра, внучката на Райна, която ще продължи повествованието и в другата книга „Не ви познавам“.

Първите страници на епистоларния разказ на Екатерина, която е решила преди да умре да напише писмо до синовете си и да им разкаже за техния баща и за онова време на тих, спокоен, неарогантен и вероятно за това пословичен героизъм, тези първи страници ни връщат в атмосферата на преддеветосептемврийска България, която отдавна изгубихме, отчаяно търсим (поне някои от нас), но все още не сме успели да напипаме дори. Всъщност, мисля си аз, че вероятно търсим просто хората от оная България, хора като отец Мина и останалите осъдени, личностите, които „огъваха пространството и го променяха“. И въпреки всичко, не бяха разбрани.

Историята на Виктория, Магдалена, Борис, на жертвите и техните палачи, на тъмните злокобни нощи на 1944г.:

„Някои от жертвите си оставаха само ранени, недоубити, но как можеш разпозна в тъмната нощ кой жив, кой мъртъв? Времето не достигаше, трябваше да се връщат обратно за следващия курс, за следващите двайсет, двайсет и няколко човека и недоубитите – понякога се оказваше, че са изпълзели изпод пръстта и са се влачили цяла нощ сред полето…“

И още от книгата:

“Паметта е единственият начин да спрем порочната верига на поразени – поколение след поколение.  Единственият…

Манипулираната памет сложи отпечатък на нашето настояще. Ще бъде трагично, ако сложи печат и на бъдещето. Тогава бъдещето е обречено да бъде така мразовито,  както онзи февруарски ден.
(когато са избити първите жертви на Нар съд)…”

Паметта…

Паметта за миналото ни! Съществува ли тя у нас и способни ли сме да прозрем тая дълбока и неразривна връзка между случилото се със съдбите на хиляди хора в ония дни и случващото се сега, в нашето време.

Именно над това иска да ни предизвика да се замислим Теодора Димова, като ни предлага продължението на своя роман „Поразените“, а именно книгата „Не ви познавам“, която обаче би могла да бъде четена и осмисляна и като напълно самостоятелна творба.

В нея е проследена съдбата на Александра, която е една от внучките на главните героини в „Поразените“ (Райна). Тя се сблъсква с последствията от кървавите деветосептемврийски събития, белязали цялото ни общество. Злото сякаш не си е отишло, невъобразимите жестокости на 09.09.1944г. като че ли нямат край и продължават още, и още, повтарят се. Ужасяваща е тази повторителност, това мултиплициране, това израждане… Защото сега на власт са потомците на същите ония зловещи палачи, които избиват хиляди българи още в първите дни след 09.09.44г. Случилото се тогава сякаш продължава и днес…

Вместо да се поучим от миналото, да си научим уроците, ние като че ли сме обречени да го повтаряме и повтаряме.

Романът „Не ви познавам“ не е роман, който директно ни предава случилото се в миналото, но не е възможно читателят да не види и осмисли връзката със събитията след 09.09.1944г.

Сюжетът проследява съдбата на Александра, която е драматург, има семейство, привидно животът ѝ минава добре, докато не се сблъсква с предложението на съвременната мафия, която се оказва, че владее над всяка част от общественополитическия ни живот. Задкулисието и олигархията дълбоко и подмолно контролират всяка сфера на обществото ни. Точна дисекция на настоящия ни живот, нали?

Малко хора го осъзнават обаче, повечето си живеят като част от тази матрица. с.252

Оказва се, че съвременните наследници на комунистическите палачи не са по-малко жестоки от своите предци.

Ето част от монолога на Александра, към която са отправени предложенията на олигарсите:

„С какво беше привлякла доверието на мафиотите, че да искат да я забъркат във вонящата си игра, да пожелаят да я потопят в тяхната тиня чрез изкусителните финансови предложения…

Задкулисието търси хора с авторитет, чрез които да изчиства имиджа си? За да не бъдат задкулисниците смятани от обществото за измет. За да избегнат отвращението на нормалните хора от тях. И си плащаха за това.“

Романът разглежда и темите за войната в Украйна, за пандемията, за обществото в България с всичкия му хаос, объркване, кризи. В книгата обаче можем да открием и съдбата на отделния човек и фокуса върху неговия живот, върху битките, през които преминава, вътрешните борби, изкушенията, това е роман за свободата и страха, силата и слабостта, за дълбочината на себепознанието.

Авторката като че ли разлиства пред нас, пласт след пласт, най-дълбинното в човешката душа, и не просто поставя въпроси, а ни повежда в едно пътешествие към най-вътрешното аз на човека. Това пътуване е уподобимо на дълбаенето в най-съкровените бездни на човешкото, което бихме могли да видим при героите на Стаматов и Георги Райчев – едни много любими, но позабравените наши белетристи. И двамата писатели (всеки за себе си) интерпретират неповторимо и задълбочено темата за зазиданата стена в душата на всеки от нас, за тайното местенце вътре в човека „което никой на никого никога не открива“.

Същата, но своеобразна и сама по себе си неотразима, дълбочина присъства и при Теодора Димова.

Какъв е пътят и кой е отговорът? Накъде вървим?

От всяка страница на двата романа, „Поразените“ и „Не ви познавам“, се усещат подобни въпроси, писателката ни предизивква да се замислим за отговорността, която носим пред бъдещите поколения – тези, които познаваме и ония, другите, които все още не сме видели, но идват след нас;

„Поколението на моята баба, която имаше памет за историята (завършва романът „Поразените“), отдавна е напуснало този свят, Нашето поколение е на границата, на която можем да предадем паметта за истината на тези, които ще живеят след нас. За да не живеят в унизителния свят на лъжата.“

Още снимки от събитието може да видите във фото галерията: