Проф. Виктор Дейвид Хенсън: Тръмп не е изолационист!

Мнозина искат Тръмп да действа в чужбина по начина, по който според тях е обещал и по който е водил предизборната си кампания – което може да се определи най-вече като това доколко той трябва да следва тяхната версия на MAGA (Make America Great Again - движението МАГА, което Тръмп създаде в резултат на първата си предизборна кампания).

Но миналото на Тръмп показва, че той никога не е твърдял, че е идеологически изолационист или интервенционист.

Той беше и е ясно популист-националист: т.е. какво е в най-добрия интерес на САЩ в страната и в чужбина от гледна точка на анализ на разходите и ползите?

Тръмп не харесваше неоконсерватизма, защото никога не е смятал, че е в интерес на САЩ да проливаме кръв и да харчим богатство за хора, които или не заслужават такава щедрост, или никога няма да се развият по начина, по който ние смятаме, че трябва, или чиято съдба не е от централно значение за нашите национални интереси.

Така наречените „незадължителни“, „лоши“ и „вечни“ войни в Близкия изток и техните разходи от трилиони долари в крайна сметка щяха да бъдат за сметка на средната класа в САЩ.

Въпреки това, бомбардировките на Ислямска "държава" през първия мандат на Тръмп, успокояването на „малкия ракетен човек“, предупреждението към Путин да не напада Украйна между 2017 и 2021 г. и ликвидирането на Касем Солеймани, Абу Бакр ал-Багдади и много от руските нападатели от групата „Вагнер“ в Сирия със сигурност не бяха изолационизъм в стила на Чарлз Линдберг, а по-скоро нещо в духа на Джексън – нещо, което може да се обобщи с думите на Гадсън „Не ме настъпвай“, или „Няма по-добър приятел, няма по-лош враг“ на Луций Сула.

Много критикуваните препратки на Тръмп към Путин – най-скоро по време на Г-7 и преговорите му с него за Украйна – никога не бяха, както се твърди, умиротворяване (през първия си мандат той беше по-твърд към Путин, отколкото Обама или Байдън), а по-скоро бяха демонстрация на изкуство на сделката, т.е. "транзакционни" (например, не обиждаш безпричинно или не изключваш своя съперник в евентуални преговори, а се стремиш едновременно да го похвалиш – и да го победиш).

По същия начин Чърчил първоначално виждаше в Сталин, извършил масови убийства и предател, това, което Тръмп може би вижда в Путин – някой опасен и зъл, но който, ако се подходи внимателно, от време на време получава заслуженото и се подхожда с отворени очи, може да бъде полезен за напредъка на реалистичните интереси на една страна – което за Великобритания през 1941 г. беше Русия да убие три четвърти от войниците на нацистка Германия и, mutatis mutandis, (латинска фраза означаваща: след като нещата се промениха) за САЩ през 2025 г. да прекратят масовите убийства в близост до Европа, да спасят по-голямата част от автономна Украйна, да задържат Русия на изток, доколкото е възможно, и в стила на Кисинджър да провалят развиващата се антиамериканска ос между Китай и Русия.

Тръмп никога не е бил против Украйна, а по-скоро срещу една безкрайна война, подобна на тази при Вердюн, в която след три години никоя от страните не е намерила път към стратегическо решение – война, водена от разстояние между два сходни народа, единият от които с ядрено оръжие, и на прага на Европа.

Обикновено Тръмп представяше войната като безсмислено пилеене на човешки животи, с огромни човешки жертви, за които неговите уж по-хуманни и усъвършенствани критици никога не споменаваха много.

В най-добрия случай някой може да каже, че Тръмп наистина съжалява за ужасната загуба на човешки животи, а в най-лошия – че прави сделки, но войните за него рядко имаха практичен бизнес смисъл, т.е. изглежда по-разумно да се строят неща и да се печели взаимно, отколкото да се взривяват и да се обедняват всички замесени.

Вземем ли предвид всичко това, това, което Тръмп прави по отношение на Иран, то изглежда в съответствие с това, което е казал и направил за доктрината на движението МАГА - „Америка на първо място“.

Той вижда интересите на Израел в неутрализирането на ядрените програми на бруталния и опасен Иран като стратегически сходни с нашите и на нашите съюзници, но не непременно тактически идентични във всеки един случай.

По този начин Тръмп иска иранската ядрена заплаха да бъде елиминирана от Израел – ако е възможно. И той ще помогне за постигането на тази цел с логистична и дипломатическа подкрепа.

Ако Израел не е в състояние да изпълни задачата, след анализ на разходите и ползите той ще я поеме – но, отново, само след като се убеди, че краят на иранските ядрени оръжия и нашата интервенция надвишават опасностите от интервенция на суперсила, атаки срещу американски съоръжения в региона, по-широко и продължително американско ангажиране, спираловидно покачване на цените на петрола или отклоняване на вниманието, или дори нанасяне на вреда на амбициозната му вътрешна програма.

Тръмп е готов да разговаря с иранците, рядко обижда техните брутални лидери и иска да покаже, че винаги е предпочитал изчерпателни преговори пред превантивна война.

Това търпение му позволява да заяви с пълно право, че силата е бил последният му избор, тъй като вижда, че всички алтернативи се изчерпват.

Така съдбата на Иран е в неговите ръце – да бъде богата държава без ядрено оръжие, подобна на страните от Персийския залив, но вече не и полувековна терористична диктатура, която се стреми да свали и да си присвои контрола над Близкия изток и да заплашва Запада с ядрени оръжия.

Тактически, Тръмп мисли на глас. Той предлага множество възможни решения, отправя заплахи и поставя крайни срокове (някои от тях са реторични или подлежат на преговори, други са буквални и непоклатими). Той редува тона си между този на дипломат от ООН и този на ястреб от Студената война, а понякога променя позицията си и се обръща на 180 градуса в зависимост от промяната на ситуацията.

Всичко това може да обърка съюзниците му, но вероятно обърква още повече враговете му.

В обобщение, той вярва, че що се отнася до враговете, публичната предсказуемост е опасна – непредсказуемостта, дори нестабилността, са по-безопасният път.

Ако анализираме всичко това, ще разберем защо Путин не нахлу в Украйна по време на първия мандат на Тръмп; защо за първи път от почти 50 години Близкият изток има шанс за нормалност с краят на шиитския полумесец на терора в Иран; и защо Европа и нашите азиатски съюзници може да са по-раздразнени от Тръмп, отколкото от Обама и Байдън, но вероятно също така смятат, че той е по-склонен да защити общите им западни интереси в крайни случаи и ще води много по-силен и по-възпиращ Запад от предшествениците си, който ще предотврати война, като убеди другите, че атаката срещу САЩ е самоубийство.

За автора: Проф. Виктор Дейвис Хансън е американски класицист, военен историк и консервативен политически коментатор. Почетен професор по класическа филология в Калифорнийския държавен университет във Фресно, той е старши научен сътрудник по класическа филология и военна история в Института „Хувър“ към Станфордския университет и гостуващ професор в Хилсдейл Колидж. Израснал в семейна ферма в Селма, Калифорния, Хансън получава бакалавърска степен по класическа филология от Калифорнийския университет в Санта Круз (1975) и докторска степен от Станфордския университет (1980). Научните му трудове, сред които „Войната и земеделието в класическа Гърция“ и „Западният начин на воюване“, преобразиха разбиранията за древногръцката война и нейните аграрни корени. Хансън е автор и редактор на 26 книги, сред които „В защита на Тръмп“ и „Умиращият гражданин“, и пише за издания като „Ню Йорк Таймс“ и „Национал Ревю“. През 2007 г. получава Националния медал за хуманитарни науки, а през 2008 г. – наградата „Брадли“.

Превод: Георги Бакалов
Източник: Victor Davis Hanson