Места на памет – референция към датата 09.09.1944г. | 04.09.2021г.

На 04.09.2021г. Дискусионен клуб “Свободна България“ имахме среща, на която гост-говорители бяха двама родолюбиви българи, историци.

Проф. Атанас Попов започна разказа си с историята на техния знаменит възрожденски род . Неговият прадядо – Поп Стоян – бива убит в молитва и след това убийство, дядо му (син на свещеника) Атанас Попов, променил фамилията на Попови. Каква е съдбата им след това:

Той помни събитията от 1941, до 1942 година, за които никой от нашите историци не говори. През село Либяхово, където се намира и пропускателният пункт Илинден, минава пътят за Драма. Професорът каза как като дете с всичи негови съученици са посрещнали немската армия.

“Войницте бяха спретнати, те бяха настанени покрай нашето село. Прегръщаха ни нас, децата, От тях, за първи път вкусвахме и разбрахме какво е кашкавалът и т.н. Изключително внимателни. Тук искам да направя една съпоставака:

Такива бяха немците, които влязоха в източна Македония и освободиха Беломорието. А когато влязоха братушките, ‘45-та година, те се разпръснаха по селата на Неврокопския край и правеха страшни золуми….

Двама от руските войници се рапищолиха, разгониха се и тръгнаха да преследват красавиците от моето село. Попаднаха в техните очи двете мои учителки, които едвам бяха спасени.

Кой са Освободителите, не зная, но немската армия освободи Беломорието и Вардарска Македония. То е един въпрос, който така се отминава между другото. Аз няма да забравя, обаче, разговорите на възрастните хора от моето село, когато ‘45-та година дойде руската армия, заедно с нейни пратеници, които бяха разпространени по селата, за да подпомагат изтребването на елита на България, Тогава стана нещо, което аз никога няма да забравя.“

После се спря на важния въпрос, който трябва внимателно да анализираме и изследваме, защото той си остава все още забравен у нас:

“На 9 септември нашата къща беше обградена. Къщата, която комунистите наричаха фашистка, а моите родители – фашисти.

Аз не знам, уважаеми приятели, приличаха ли на фашисти ей тези, четата на дядо ми. Приличат ли ви на фашисти тези елитни хора в моето село, с които той възстановява изпепеленото Либяхово от гръцките войници през 1913-та година? Приличат ли ви на фашисти онези мои близки и роднини, които бяха всичи арестувани в тази нощ?

Аз си бях вкъщи и чух гласове. Излязох навън и видях четирима цивилни с пушки. Заканиха се на баща ми:
“Кръстю, предай се, вашето време си отиде, сега ще ви очистим.” Съумях да се скрия и отидох на плевнята, където бяхме през този месец, там прибирахме, това, което бяхме посяли по нивите. Татко го нямаше там.На следващата вечер арестуваха татко, всички четници на дядо и другите близки от нашия род.

Подготвигха им масов гроб. След жестокото пребиване обаче, там, в общината,, където са били, попада бащата на един от побониците и малко по-иначе пстъпил той – погеднал двамата партизани, които влязоха тази нощ в нашето село и им казал:

“Малко ли кръв проляхме от този род, какво исате още?”

Така се спасяват някои от нашите и не можаха да изпълнят, това, което направиха в другите села на нашия край – да зарият близките и роднините в масовия гроб, където след това, онези, които искаха да нарушат след 9 ептември границата, наричани диверсанти, бяха разстреляни и хвърляни.”

Професорът ни разкри и за своите по-нататъшни страдания и препятствия, причинени от комунистите, като и за създаването на врачанския лагер в Люти дол, където са били затваряани деца и внуци на воеводите и на онези, които са разстрелвани по най-жесток начин от комунистическия режим. Сподели, че едва е оцелял…

Всичко това пише и в своята книги, където описва историята на известния Зимбилев род от село Либяхово (сега Илинден), от който произхожда проф. Атанас Попов. От там произхождат и редица от най-значимите личности на Неврокопския край, посветили живота си на българското образование и македонското революционно движение през Възраждането. Тях може да изтеглите от неговия САЙТ.

Като въведение на следващите двама говорители, г-н Райчевски напомни, че “Паметта трябва да се пази, защото към нея се посяга. Тя не е онова, което остава за нас. Днешното поколение има друга история, не тази, която ние преживяхме. Да не говорим пък за предшествениците. Ние ме свидетели в момента как се подменя историята – не само в нашите дни, не само в учебниците, филмите, поведение и като материална следа, като паметници изчезват.”

Даде думата и на Фанна Коларова, която представи своята книга и проблема с опазването на паметниците по времето на комунизма. В нея тя прави кратък преглед на епохата. А също така и сравнение с паметниците в Европа, давайки за пример “изложението от 1937 – 1938 г., в Париж, където на снимки се виждат – по средата е Айфелвата кула, от едната страна е павилионът на Германия, а от другата страна – павилионът на Съветския Съюз. И те се състезават по бомбастичност, по внушителност. И всеки формира своята идеология под формата на сграда и на скулптури.”

Обърна внимание, че противно на комунистическите твърдения, че в България имало фашизъм, до 1944г., ние нямаме нито една фашистка сграда, която може да се оприличи на сградите от националсоциализма или комунизма. Нямаме скулптура на Хитлер или на немси войник. Ние сме поставили само паметници (и то не от това време, а по-ранни) на наши войници от Първата световна война.

Вижте как нейните комунистически колеги взимат бързо решение и бързо правят гипсови скулптури, в унисон с партийните интереси, за интериор в централната градска част. Мина през неистовото строене на паметници на съветската армия. Интересен разказ на възпитаник на Художествената академия, който може да проследите в нашето видео.

След нея Даниела Беличовска и Атанас Шарков обявиха проектите, в които участва и Дискусионен клуб “Свободна България” за съхранението на местата на памет.

Преди свободната част за въпроси, отговори и дискусия, г-н Райчевски разказа за масовия гроб край Бургас и как като дете баба му го е водила да слага цветя на него, и така се е научил да познава това място, понеже не е било ясно откроено. Тя, също така, е имала и едно тефтерче, в което пазила имената на всички, които са погребани там.

Отдели време да изтъкне и всички перипетии от режима, през които са преминали, за да оставят ясен знак за този гроб, но пак не са успяли.

Всичко може да видите в нашия пълен запис от това издание:

Отзвука написа: Поликсения Ангелова