Мерц и лекомисленото разширяване

Когато германският канцлер Фридрих Мерц обяви, че Европейският съюз ще започне процес на интеграция със страните от Западните Балкани, реакцията не може да бъде друга освен недоумение. Не става въпрос за това дали тези държави имат право на европейско бъдеще. Става въпрос за това на какви стандарти ще бъде подложено това бъдеще и дали изобщо ще има такива.

България и Румъния чакаха години наред, за да станат членове на Съюза. И то не просто години – а десетилетия на преговори, мониторингови доклади, условия за съдебна реформа, борба с корупцията и изграждане на независима администрация. Дори след приемането им през 2007 г., двете страни бяха поставени под специален механизъм за наблюдение, който продължи повече от десетилетие. Критериите бяха строги, понякога дори прекалено строги, и често се прилагаха с подозрителна последователност.

Сега, изглежда, правилата се променят. Западните Балкани получават сигнал, че процесът може да бъде ускорен, въпреки че в няколко от тези държави все още съществуват сериозни проблеми с върховенството на закона, организираната престъпност и политическата корупция. Вместо да се настоява за предварително изпълнение на същите критерии, които бяха задължителни за България и Румъния, се говори за „начало на интеграция“. Това звучи не като принципна политика, а като политическо решение, взето под натиск на обстоятелствата.

Фридрих Мерц едва ли не говори така, сякаш разширяването е въпрос на добра воля и геополитическа необходимост, а не на институционална зрялост. Това е странна позиция за политик от страна, която традиционно настоява за ред и предвидимост. Ако критериите за членство могат да се размиват според момента, тогава какъв смисъл имат изобщо тези критерии? И защо България трябваше да премине през толкова тежък и понякога унизителен процес, ако сега се оказва, че същите изисквания могат да бъдат заобиколени или смекчени?

Евроскептицизмът не е в това да се отрича ползата от европейското сътрудничество. Той е в това да се посочва, когато институциите започват да прилагат различни мерки спрямо различните държави. Когато едни страни са принудени да реформират дълбоко съдебната си система, а на други се предлага по-лек път, доверието в целия проект се разклаща.

България не е по-малко европейска от всяка другая страна на континента. Но тя беше принудена да докаже това по трудния начин. Ако сега Съюзът е готов да приеме по-ниски стандарти за нови кандидати, това не е знак за отвореност, а за отслабване на собствените си правила. И това едва ли е нещо, от което някоя от настоящите членки има полза в дългосрочен план.