Комунизмът на машините: когато капитализмът изпълни обещанието на Маркс

Обещанието на Маркс, изпълнено от капитализма

Елон Мъск направи прогноза, която само преди едно поколение би звучала като научна фантастика: в рамките на двайсет години работата може да стане незадължителна, а парите — почти нерелевантни. Не защото комунистическата държава е произвела изобилие, а защото частният капитал и конкуренцията са изградили машини, способни да вършат все повече от онова, което доскоро наричахме човешки труд.

Това е голямата ирония на нашия век. Капитализмът може да достави материалното изобилие, което Маркс обещаваше, но комунизмът никога не успя да произведе. Само че заедно с изобилието идва въпрос, от който и левицата, и десницата предпочитат да се скрият: какво прави човекът, когато обществото вече няма нужда от неговия труд?

Машините не отнемат само работни места

Според анализа на Fact Refinery, цената на машинното разсъждение се срива с темп, който надминава предишните технологични революции. Това не означава, че утре всички ще бъдат заменени от роботи. Означава нещо по-подло и по-опасно: машините първо отнемат първото стъпало на професионалната стълба.

Началните позиции са мястото, където младият човек се учи, греши, натрупва опит и започва самостоятелния си живот. Ако алгоритъмът върши тази работа по-евтино, дипломата вече не гарантира вход към професията. А когато младите не могат да започнат, проблемът не е само икономически. Той е социален, морален и демографски.

Човек, който няма работа, не губи само заплата. Губи ритъм, признание, отговорност и усещане, че е необходим. Именно тук се крие голямата заблуда на приказката за „освобождението от труда“. Трудът може да бъде тежък, но безсмислието е по-тежко.

Кой ще притежава машините?

Това е истинският въпрос. Не дали изкуственият интелект ще произвежда богатство, а кой ще притежава центровете за данни, роботите, патентите и инфраструктурата, върху която ще се гради новата икономика.

Пет американски компании ще вложат стотици милиарди долари в центрове за данни. Ако тези машини произвеждат почти всичко, богатството първоначално ще принадлежи на собствениците на машините, а не на хората, които са били заменени. Тогава „универсалният висок доход“ няма да бъде естествен резултат от пазара. Той ще бъде политически трансфер.

Капитализмът произвежда, държавата разпределя. И в този момент започва новата версия на стария комунизъм — не с фабрики, отнети от диктатора, а с граждани, превърнати в зависими наематели на системата.

Когато държавата храни, но и управлява

Общество, в което никой не работи и почти никой не плаща пряко за държавата, става общество с отслабен граждански контрол. Човекът, който зависи от разпределението на дохода си, е много по-лесен за управление от човека, който има професия, собственост, семейство и самостоятелен доход.

Историята вече ни е показала какво се случва, когато държавата обещае да осигури всичко. В началото идват сигурността и равенството. После идват разрешителните, списъците, контролът и правилната идеология. Накрая гражданинът открива, че е нахранен, но вече не е свободен.

Технологията сама по себе си не е враг. Въпросът е в моралната рамка. Изкуственият интелект може да освободи човека за семейство, творчество, доброволчество, образование и служба. Но може и да го превърне в пасивен потребител, който получава чек и екран, докато някой друг притежава всичко важно.

Какво остава на свободния човек?

Затова образованието, семейството, вярата, занаятите и гражданската отговорност не бива да бъдат третирани като хобита за свободното време. Те са истинска работа — работа по изграждането на човек и общество.

Доходът може да бъде проектиран. Смисълът — не. Никой алгоритъм няма да обясни защо животът е ценен, защо децата заслужават родители, а не само услуги, и защо свободата струва повече от удобството.

Пред нас стои избор. Можем да използваме машините, за да укрепим семейството, общността и личната свобода. Или да предадем всичко на държавата и корпорациите, а после да се чудим защо сме богати на развлечения и бедни на смисъл.

Този анализ е вдъхновен от колонката „Комунизмът на машините“ на Fact Refinery, автор Орлин Чотев.